Ден 3, Karester 31 км 1825 м D+ 16.07.2018 г.

Наспах се рано-рано. Всички прозорци бях запотени отвътре и нищо не се виждаше. Раздигнах се и видях, че термометърът на колата показва 5 градуса навън. Ето къде бях спал:

Чудо, цяла нощ слушах като приспивна музика грохота на водата, невероятно. Според прогнозата за времето имаше вероятност да превали днес, затова си бях избрал по-кратък и опознавателен маршрут, като за третия ден в Узунгьол си бях оставил кулминацията. Слязох с колата до спящото курортно комплексче около езерото, за да си потърся нещо за закуска и да си направя сутрешния тоалет. Видях къде има бунгала и външна чешма, спрях на нея да си измия зъбите и да си налея тубата с вода, която бях изразходвал за къпане. Беше ясно, че в планината няма да може да се стопли вода за душ, но все пак нека да си имам. Спрях до едно малко магазинче и си взех две сиренки. Попитах за чешма и магазинерът ми посочи насреща. Имаше даже тоалетна и нямаше никого. Впоследствие установих, че тоалетната се намира в дървена джамия. Леле, майко, християнин в джамия, да им я цапа 🙂 Добре, че ми се размина. Върнах се малко по-назад и паркирах на една отбивка покрай пътя. Оттук щях да продължа с колелото, а колата щях да оставя там, в нищото. Това не ме притесняваше в Турция, никой нямаше да пипа. Проблемът да я оставя на по-централно място беше, че там са само платени паркинги и нямаше къде.

Екипирах се с колоездачния екип, сложих всичко в раницата за планинско колоездене, напълних кемъл бега с 2 л питейна вода, разтворих в шишето на колелото 3 бр. хидратин алфа, взех няколко барчета за из път и потеглих

На OSMAND-a си бях свалил предварително подготвен още от България трак. Днешната цел беше да се кача до Карестер, откъдето се вижда цялото езеро. Още в началото, на излизане от курорта, стана адски стръмно, но поне асфалтирано

Като се запали, не можеше да повярва как съм се качил с колело дотам и как продължавам нагоре. Пусна един снапчат и започна да мели на арабски; снима себе си, мен снима, обясняваше нещо. После се заговорихме и каза, че играел футбол в Саудитска Арабия в националния отбор и като му казах откъде съм, веднага се сети, че знае "Стоиков." Докато разбера какво ми казва: "АААА, Стоичков!" 🙂 Катери се по колелото

Нарадва се на колелото, но мен ме очакваха още поне 10 от общо 15-те километра с постоянен брутален наклон от порядъка на 15-16 %, като на места надхвърля 25-30 %. Малко след заведението си намерих приятел, който ме следваше през цялото време. Първоначално малко се стреснах от размерите му, но после се оказа, че е добро пале

Мястото е доста популярно и раздрънкани бусове постоянно качват туристи до заведението на върха, откъдето при хубаво време се вижда цялото езеро. Облаците се движеха бързо и екскурзоводът дебнеше момент и привикваше туристите, за да се снимат, докато има гледка. Хайде и аз да не остана по-назад

Освен няколко барчета, които бях изял по пътя, ми се щеше да хапна още нещо. Намирах се на 2 300 м надморска височина, някъде отдалече в мъглата ехтеше гласът на ходжата, който пееше. Позиционирах се на масичките навън, имаше и затворено помещение с печка, но предпочетох да съм навън на въздух. Кучето видя, че ще отдъхвам и легна близко до мен и то да почине. В групата, която беше на върха, имаше 3 момичета туркини. Едното ме заговори на турски, но след като видя, че не разбирам, обърна на английски и започна разговор. Беше впечатлена откъде идвам и откъде се катеря с колелото. Разпита ме за кучето; аз й обясних, че е тръгнало с мен малко след Узунгьол. Каза, че са от Гиресун - крайбрежен град, през който минах предния ден. Разказах й къде съм бил в Турция през предишните години и тя каза, че за някои от местата даже не е чувала и че знам за Турция повече от нея. 🙂 Това ми се е случвало и друг път: хора да не познават собствената си родина, не само в Турция, но и в България и други държави. Момичето попита дали съм гладен и дали искам да ми съдейства да поръчаме храна. Съгласих се, защото си бях гладен, а и такова съдействие щеше да ми е много полезно точно на това място. Казах й, че нямам претенции към яденето и да ми поръча нещо с месо. Каза нещо на момчето от заведението и следваше "Тамам". 🙂 Момичетата бяха с една по-възрастна ханъма със забрадка, която също знаеше перфектно английски и без да се бута много-много между младите, вметна няколко закачливи изречения. Туркините са отракани и си имат хитринки как да привлекат някой мъж, омайващи са определено и го правят с финес, което ми допада. Беше ми приятно в компанията на момичетата, макар и за кратко. Финално си направихме едно селфи, най-вдясно на снимката е момичето, с което основно комуникирах и ми съдействаше

Макар на такова забутано място в планината, забелязах, че почти навсякъде имам обхват на телефона, както и 4G мрежа за мобилните данни. Момчето от заведението не знаеше английски, но пък реши да пробва да комуникираме. Разпитва ме за колко време съм се качил, казах му, че около 3 ч. Той вметна, че се е качвал пеша отдолу за около 6 ч. Разпитва ме за кучето, обясни, че е турска овчарка, опита се да ми обясни нещо за него. Направи справка в гугъл преводача как е на български думата и разбрах какво има предвид: искаше да каже, че е мелез, не е чиста порода. Приятно ми беше на това уникално място, обаче всяко хубаво нещо си има край и беше време да се надигна. Платих си сметката и се екипирах за спускането. Бях си предвидил друг път за надолу. Кучето ме усети и скочи и то.
Карестерски крави в мъглата

Кучето тичаше с мен, но скоростта надолу ми беше доста висока и трудно ме догонваше. От време на време спирах да го изчаквам, след това по-рядко и то започна да сече склоновете, които аз спусках на зигзаг по пътя, умно животно.

Нямаше как да спускам прекалено бавно, тъй като щяха да прегреят спирачките и в един момент вече го загубих. А и да беше дошло с мен, нямаше как в колата да го натоваря. Пътят е много стръмен, наподобява спускането от яз. Калин.

Това беше, слязох успешно долу след 31 км с 1 800 м денивелация. За около 5 ч. успях да го направя. Преоблякох се при колата, за къпане не може и да става въпрос, бях на 1 200 м надморско височина и си е студено, слънцето се скрива бързо. Използвах мокри кърпички, за да се забърша, че да не смърдя много ужасно. Вече в по-прилична форма, пак с колелото се пуснах из курорта на лежерна разходка.

Узунгьол или Дългото езеро (на езика Romeyka(Pontic Greek) се казва Seraho) е разположено южно от град Трабзон в област Чайкара. Намира се в долина, заобиколена от стръмни планини. Образувало се е от свлачище, което впоследствие е превърнало коритото на потока в езеро. В момента е сериозна туристическа дестинация. Аз бях единственият християнин в тази част, или поне не видях други като мен. Масово турци и араби посещават това място.

В Турция почти нищо не се готви на електричество в провинцията, всичко е на дървени въглища, съответно и вкусът е различен. Време беше за вечеря и се пуснах до края на пешеходната зона, където исках да намеря някое по-спокойно ресторантче.
Балък (риба) за вечеря

За следващия ден бях си предвидил по-лежерна програма, както поради атмосферните условия, така и за да събера сили за изпълнение на целта на пътуването си. Измих си зъбите в заведението, в което хапнах и бях готов. Натоварих колелото в колата и се върнах да преспя на същото място до реката, на което спах и предната вечер. Всичко изглеждаше точно и спокойно, приспивният грохот на реката. 🙂 Заспах бързо. В един момент се разбудих, колата се клатеше силно. Разбрах, че е земетресение. На няколко пъти усещах как ту се клати, ту спира. Казах си“ „Брей, трусове, ама няма къде да излизам посред нощ, далеч съм от скалата, дори и да падне нещо.“ Чувах обаче и гласове около колата. Започнах да се зачудвам дали не клатят те колата, но нямаше тропане и чукане. Впоследствие на следващия ден проверих в интернет и в близост наистина бе имало земетресение, дали беше от него или от тези хора, така и не разбрах.

Към Ден 4