Ден 1, 21-22 Април 2017 г.

Километрите за деня бяха около 1300.

Петък след работа взех Боби от детската градина, направихме сандвичите, последни приготовления и проверки. Вили беше до по-късно на работа и се разбрахме, че като свърши, ще звънне да ходим да я съберем. Някъде около 22 ч. бяхме у тях. Натоварихме и нейния багаж, приготвихме се и към 22:30 ч. потеглихме от София.

Магистралата бе сравнително спокойна, да не кажа напълно по това време. Предстояха доста километри, юркането не е удачно при такива пътувания, защото изморява и става опасно. Закрепих автопилота на 120 км/ч и так през целия път, реалната скорост е 116 км/ч което си е съвсем прилично. Първа спирка беше OMV преди границата с Турция, хапнахме по някой и друг десерт, заредихме с гориво и продължихме. На границата бяхме в 2 ч. през нощта. Нямаше опашка, разбираемо. Нашата я минахме мигновено, застанахме на турската, там става малко по-бавно. Стигнахме до митническата проверка и – изненада: трябва да минем колата на рентген. По това време на нощта имаше малко български коли и автобуси и всички минаваха на рентген. Опитах се да ги помоля да не минаваме, защото трябва да изкарам всичкия добре подреден багаж, но ми отказаха. Всичко се вади от колата защото има облъчване, дори и храната и водата. Всичко което бях подредил за Боби отзад трябваше да го разхвърляме. Има две малки маси, на които да си извадиш багажа, докато колата минава на рентгена, съответно кое върху тях, кое на земята. Боби много ме впечатли, защото светкавично се включи във ваденето на багажа, без да му казвам започна да вади и подрежда отстрани нещата, палатки, спални чували, дюшеци, дрехи, всичката цигания. Тук отново е интересно, проверяват колата за тайници, а багажа никой не погледна. Можеше да съм навил наркотици в спалните чували и палатката хаха :). Натоварихме всичко обратно, вече, не точно в този ред. Носех и 12 л голяма бутилка с вода, която бях вързал с ластик, за да не пада, хайде отново ластици връзване всичко. Минахме в крайна сметка и потеглихме. Боби погледа филмчета още малко и му се доспа. Легна, зави се и заспа като къпан, много удобно, чак му завиждах. Вили се опитваше да седи будна уж да си приказваме и да види нощен Истанбул,което не е за изпускане всъщност. Моста над Босфора, всички тези светлини. Карах внимателно, като гледах да спирам плавно и отдалеч, Боби лежеше все пак без колан напреко на колата и ако набия спирачки можеше да падне, въпреки, че бях уплътнил добре мястото за краката отзад и нямаше как да падне на пода. Всички отнесоха плувката много преди Истанбул и останах сам. Започна леко да ми се доспива, но никакво спиране преди да минем през Истанбул, не ми трябва да мина в час пик когато всички джигити излизат. Ето го и него в цялото си сияние: Истанбул, един магнетичен град. Часът беше някъде около 4:30 сутринта, светлините на града се виждаха. Навлязох по празните булеварди, никога не ги бях виждал толкова празни. Минах по моста Фатих Султан Мехмет, всичко осветено, корабчета по Босфора, страхотно. Добре дошли в Азия. Малко по-нататък по пътя гледам конуси вляво, полицейски лампи - намалих, оказа се катастрофирал камион с дини и БМВ, целия път беше в пръснали се дини и някак си ги прегазих. Вече доста ми се доспиваше и след като излязох от Истанбул, спрях на един паркинг с магазини и бензиностанция. Всъщност на този паркинг съм спирал и миналата година с мотора на път за Грузия. Пуснах седалката назад и се отпуснах, бързо съм заспал. Отвън температурите бяха около 10 гр. След около час се събудих от студ, другите бяха завити и им беше комфортно, но аз бях по тениска и съответно се бях вкочанил. Запалих колата и първата работа ми беше да пусна парното. Часа беше вече около 6:30. Потеглих по магистралата, имаше още доста път. Ето ги и спящите ми спътници.

Докато хапвахме, ни измиха колата пред заведението. Това се случва почти навсякъде в Турция, бяха вдигнали чистачките и който си плати му ги свалят. Дадох им 2 лири, което е около левче.

Направо като зима, слязохме в ниското и снегът рязко изчезна. Стигнахме до Анкара и слязохме от магистралата. Главният път отново наподобяващ нашите магистрали, две ленти в посока и аварийна. Нищо ново за мен. Стигнахме до Tuz Golu (Туз Гьол). Спряхме да се поразходим по езерото.
Туз (на турски: Tuz Golu - Солено езеро) е езеро в централната част на провинция Анатолия, Турция.
То е 2-то по големина в Турция след езеро Ван. Намира се на около 105 километра североизточно от Кония и на 150 километра югоизточно от столицата Анкара.
През по-голямата част от годината Туз не е по дълбоко от 1-2 метра. Площта му е около 1600 кв.км. Територията на езерото е разделена между провинциите Анкара, Аксарай и Кония.
Езерото е с изключителен физиологичен разтвор и през лятото по-голямата част от водата му пресъхва и се превръща в слой от сол, който достига дебелина до 30 см. През зимата част от солта се разтваря отново в прясна вода, която се въвежда в езерото чрез валеж на дъжд. Този процес подпомага солните мини, които се намират в езерото. Трите активни мини в езерото произвеждат 70% от солта, консумирана в Турция. Основната дейност в района около езеро Туз е основно свързана с добива, преработката и рафинирането на сол. Земята около езерото е плодородна, с изключение на южната част, където често има широки сезонни наводнения.

Хапнахме и потеглихме. Копнеехме вече да видим Кападокия. Гледам - на GPS-а пише 9 км до хотела, брех, няма скали няма нищо, какво става, къде е тази Кападокия. В един момент гледка спираща дъха. Направо зяпнахме и не можем да си затворим устата. Неземна красота, виждал съм го на снимки, но на живо е невероятно. Все едно не си на земята, а някъде другаде. Ето и първите снимки.

След като се нарадвахме на първите гледки, се отправихме да търсим хотела. Той се намираше в Goreme само на няколко километра от Uchisar. Goreme е в ниското и е изпълнено със скални комини, направени на къщи, хотели, заведения и т.н. Беше късния следобед, пристигнахме по план. GPS-а вика по едно време завий на дясно, уличките са толкова тесни, че едвам взимах завоите. Стигнахме до крайната точка и GPS-а каза пристигнахте, да де, но нашия хотел не го виждах, за сметка на това безбройни други хотели, цялото село е изпълнено със скални хотели. Започнах да обикалям, тук хотел, там хотел – няма. Междувременно паркирах на едно много тясно място пред друг хотел. Питах в един, във втори хотел, казват ей там е, да де, десет пъти напред-назад, е, не го виждам тоя хотел и това си е. След много лутане го открих, всъщност се оказа, че съм минал покрай него, но зашеметен от обстановката, първоначално ми беше трудно да се ориентирам кое как и къде с всички тези камъни и тесни малки улички. Върнах се при колата, натоварихме се и се понесохме към един широк паркинг на метри от хотела.

Показах резервацията за хотела, настаниха ни в стаята, която гледах в сайта на хотела, перфектна тройна стая с един двоен креват и един единичен. Стаята е вкопана в скалата, като си има врата, прозорци, баня, всичко. Вътре стените и тавана са естествената скала, вярно малко се рони :) както Боби каза "Тати, кажи им, че хотела им се разпада" хаха :). Тук щяхме да прекараме 4 нощувки и 3 пълни дни из Кападокия. Аз и Боби се настанихме на двойния креват, Вили на единичния. Разхвърляхме се набързо. Навън времето хич не беше като за балони, силен вятър, ама доста силен. Говорих с човека от хотела, каза, че за утре го дават пак лошо и предложи да отложим туровете с един ден, тъй като го дават да се оправя времето. За полета с балон не е проблем да се направи преди началото на някой от туровете. Остана да уточним кой ден кой тур ще хванем. За нас не беше проблем, тъй като в деня без тур щяхме да си обиколим местата, които бях набелязал самостоятелно. Поехме на разходка из Goreme.
Намира се на централното плато на Анадола в рамките на вулканичен пейзаж, изваян от ерозия, който образува последователност от планински хребети, долини и връхчета, известни като "фея комини" или хауто. Националният парк Гьореме и скалните обекти на Кападокия покриват района между градовете Невшехир , Urgup и Avanos, обектите на Karain, Karlik, Yesiloz, Soganli и подземните градове Kaymakli и Derinkuyu. Районът е ограничен на юг и изток по диапазони на изчезнали вулкани с Erciyes Dag (3916 м) в единия край и Hasan Dag (3253 м) в другия. Плътността на скалните клетки, църкви, троглодитни села и подземни градове в скалните образувания го правят един от най-поразителните и най-големият в света пещерни комплекси. Макар и интересен от геоложка и етнологична гледна точка, несравнимата красота на декора на християнските светилища прави Кападокия един от водещите примери за пост-иконокласическия византийски период на изкуството.
В грандиозен пейзаж, изцяло изваян от ерозия, долината Гьореме и околностите й съдържат скални светилища, които предоставят уникални доказателства за византийското изкуство в пост-иконократския период. Жилища, троглодни селища и подземни градове - останките от традиционно човешко местообитание от 4-ти век - също могат да се видят там.
По уличката от хотела се слиза на този площад.

Пратих Вили и Боби да застанат на отдалечения хълм, аз останах на едно 300 м от тях. Този път разнасях и големия фотоапарат с 300 мм обектив и реших да направя яките снимки отдалеч на зуум.

Обаче самия балон вътре е надут с нормален детски балон и, както можете да се досетите, беше намачкан и спукан на първите минути. Боби нещастен, започнах да се оглеждам за детски магазин и да взема една топка да му я надуя вътре в балона. В крайна сметка намерихме друг магазин за сувенири и след като ги питах, казаха, че имат такава топка мека която може да се завре вътре и да се надуе. Искаха ми нещо от рода на 5 лв, казах, че ми е скъпо и нещо около 3 лв излезе. Опитаха се да я надуят с ръчна помпа, но не стана, за това един мъж излезе и я наду с компресор за кола и воаля, Боби е щастлив отново.

Мернах на едно място сладолед (Dondurma) от този, дето ти правят номера и не можеш да хванеш фунийката. Сладоледа е тип дъвка и лепне много добре, ял съм такъв в Истанбул и продавачите са големи майстори, въртят, сучат с едни шишове, уж ти го подават, ама все не можеш да го хванеш. Боби не знаеше за този номер и се настаних да го снимам как ще реагира хаха

За мое най-голямо учудване се нацупи, обиди се, каза, че не иска повече такъв, иска нормален от фризер в хартийка хахаха и за капак каза съвсем сериозно: "Искам да тренирам карате и като стана нинджа ще го надхитря този !" хахахаха
Започнахме да си търсим място за хапване. Който е ходил в Турция знае, че навсякъде те дърпат и заговарят, само и само да седнеш при тях, какво ли не измислят. Харесахме едно малко местенце на главната улица с чардак и добър изглед. Менюто беше доста постно, но гледката и обстановката бяха на ниво.

Хапнахме не кой знае каква добра кухня, за сметка на това цената не беше ниска. На туристически дестинации си е доста скъпо хапването на фона на нормалните цени по заведенията в Турция, но пак не надминава нашите заведения. Бяхме пътували цяла нощ и цял ден, аз бях на 1 час сън за последните 48 часа, но не се чувствах изморен. Като си представя, че предния ден бях на работа до вечерта, а на следващата вечер вече съм на това уникално място далеч от дома :) уникално чувство. Прибрахме се, по едно душче и по креватите.

Към Ден 2