Ден 7, 15 Юли 2016 г. Преход за деня: 735 км

Добро утро !!!
Време беше да се надигна. Този ден щеше да се окаже най-тежкият от всички.
Излязох от палатката и се огледах вече на светло къде се намирам. Оказа се, че съм се разпънал в някакво сметище с боклуци, в близост до едно огнище.

Беше доста рано, не помня колко часът, но нямаше жива душа около мен. Спаднах дюшека и започнах да сгъвам цирка. Спах с летния спален чувал, защото беше доста топло край морето. При предишно пътуване из Карпатите се научих, че дори и лятото в планината си трябва зимен чувал и този път бях доста добре подготвен, със зимен и летен чувал. Палатката вир вода, но тя не е изсъхвала от самото начало. Мотор, каска - всичко страхотна пепел. Събрах така нещата и поех през селото към главния път. Трябваше да забърша с тоалетна хартия найлона на кейса за телефона, който седеше на кормилото, тъй като не виждах GPS-а.

Да, ейййй там, в далечината, дето се виждат едни дървета, ей от тази гора някак си се появих :). Съжалявам, че не направих снимки, но бях притиснат от времето и тъмнината :). Бавничко се придвижвах, пътят беше тесен, с дупки и неравности, минаваше през няколко села. И ето че стигнах до главния път с указателната табела.

Подкарах и не след дълго се паркирах на първата бензиностанция, за да си измия визьора на каската, понеже вече нищо не виждах през него.
Едно бързо селфи рано сутринта, хич не изглеждам добре.

Целта ми за този ден беше да се приближа максимално близко до Истанбул и да преспя някъде около Зонгулдак. Бях проверил, че има един участък от около 200 км по днешния маршрут с планински път покрай морето и доста остри завои, но ми се видя, че не е нещо страшно.
Бензиностанцията, на която бях спрял, беше доста мизерна и само си измих визьора, колкото да виждам и потеглих. Не след дълго стигнах до един OPET. Отново перфектен, всичко чисто и изрядно вътре. Извърших си сутрешния тоалет и се показах навън. Точно беше дошъл Бея, видя ме и веднага ми извади един стол от кабинета, в който имаше удобен диван, маса и огромен телевизор. Ей това е управител на бензиностанция, кабинетът му беше голям колкото хол и така изглеждаше вътре. Веднага ми беше предложен чай, смея ли да не го приема. Закусих, пийнах чая и потеглих, нямаше време за моткане. Пътят покрай морето бе перфектен.

По план трябваше да посетя малко градче, където да преспя, разположено на малък полуостров в Черно море, Sinop. Беше рано и затова реших просто да направя едно кръгче и да продължа напред. Ето ме и на входа на град Sinop.

Момчето от магазинчето ме видя и веднага дойде да се заговорим. Малко трудно му вървеше английският, но криво-ляво се разбрахме. Веднага ми предложи чай, аз приех. Донесе ми чая от другата страна на улицата, аз се разположих в една стара телефонна кабинка :).

Остави ме да си пия чая и да си ям геврека на спокойствие. След като приключих, пресякох, за да върна чашката и да си поприказваме. В магазина имаше още един мъж и една жена служители. Застанахме на тротоара пред входа на магазина и се разприказвахме. Момчето, което ми донесе чая – младо, на около 25 години, каза, че и той карал мотор и ми го показа на снимки. Беше някакво супермото, успя да ми обясни, че е 250 кубика и е турско производство. На снимките си изглеждаше съвсем истински мотор. Обясни ми какви тунинги му е правил :). Беше ми приятно да си бъбрим, но трябваше да потеглям. Път ме чакаше, и то какъв, само ако знаех. Поех към изхода на Sinop.

Пътя започна да се вие покрай морето, като постоянно се изкачваше и слизаше, гледките бяха страхотни. Представете си, че карате шипка, но отдолу е Черно море. Много живописен път, но тук има едно НО. Тесен път, асфалта отдавна не е ремонтиран, целия е полят с някакъв хлъзгав дзифт.

Чат пат се среща по някой друг камион който върви напред и човек с лопата хвърля от него чакъл с пясък за да не се пързалят колите по дзифта. Да де, но когато си на две колела по такъв път, скоростта пада значително и си постоянно на тръни дали няма да поднесе някъде и да се хвърлиш в храстите. Но пък гледките си заслужаваха. Казах си какво толкова ей го няколко завойчета са ще го изтърпя.

Величествени планини, слизащи директно до водата. Представях си как няма къде да разпъна палатка до морето, пътят се виеше много високо, но беше рано още за спане. На едно от изкачванията се оказа ремонт, изровили няколко километра пътя и само черно с камъни. Да, де, но с обратни завои и един бус пред мен, айде пак почнах да се храня с прах :). На места не мога да видя отгоре идва ли нещо, супер остри завои с чакъл и пръст, едвам ги взимах, отново не виждах нищо през визьора. Сигурно 20 км карах така и много се изнервих. В Турция, като се правят пътища се изравят километри напред, няма така участък от един -два километра, направо едно 10 - 20 км липсва асфалтът, а при тези изкачвания и спускания беше кошмар направо. Ето малко снимки от участъците с ремонт, вече на по-равното, на стръмното по разбираеми причини нямам снимки :).

Странно заведение, имаше само жени вътре: и персонал, и клиенти. Само един бей седеше на масата в дъното заедно с персонала. Викам си: „Дали не сбърках заведението нещо и да ме набият“ :). Измих си ръцете и каската, за да мога да почна пак да виждам през визьора и седнах. Дойдоха две момичета, доста млади и почнах някак си да се опитвам да си поръчам нещо с риба, тъй като не вървеше много разговора на английско-турско-български. Те ми се хилеха доста притеснено. Викам "чорба" разбраха ме веднага, после фиш чорба, хахаха разбрахме се. Исках да си поръчам и риба за основно освен "фиш чорбата", правя знаци над една чиния с ръце и викам „Фиш, фиш“ хахаха, дойде дъртата ханъма и ме видя какво обяснявам и ми махна, че е разбрала и насмете малките :). Само ми посочи морето и аз кимнах в знак на съгласие, че искам морска риба :). Бях подпрял мотора под голям ъгъл и леко се притеснявах да не се катурне.

Хапнах всичко и реших, че искам десерт. Пак се почна с младите момичета, "Шекер" хаха смеят ми се само и не може да се разберем, но пак се появи дъртата ханъма и отново ме разбра :). Ето и десерта.

Гледам аз на GPS-а, още някой и друг завой и после се оправя пътят, рано е, някакви си 400 км ми остават до Зонгулдак, ей сега ще ги дръпна, колко са :). Да, бе, да :). Потеглих, същият грозен път с уникалните гледки.

Излизам от един завой, и – ха, огромен смок на пътя, едвам кривнах да не го сгазя. Не обичам да убивам каквото и да било, още повече без причина, дори и змия. Гледките страхотни, нямаше изгледи скоро пътят да слезе до водата.

Масово излитаха коли от завоите, както на повечето места най-бесните шофьори и тук бяха с регистрационен номер, започващ с 34, което е Истанбул. В повечето случаи от столиците или големите градове на държавите шофьорите са най-агресивни и диви. Пътят се виеше из планините и беше много изморително: голяма денивелация, завои ала Шипка, стотици на брой, супер много енергия хвърлях и в това да внимавам по тези завои да не се подхлъзна заради дзифта. Светна ми лампата на бензина баш в нищото, насред планините. Хич и не предполагах, че няма да има голям град, в който да заредя. Спрях и погледнах на GPS-а къде е най-близката бензиностанция. Оказа се, че е в град Cide, който беше на около 60-70 км от позицията ми, гориво имах за около 50-60 км. Спрях в едно село, за да попитам за бензин, посочих с палец отвора на резервоара. Показаха ми напред и нещо на турски, аз не разбирам. После един написа на телефона си толкова около 60 км и посочи напред, после написа 8 и посочи назад. Ясно беше: да се връщам, само дето не срещнах бензиностанция назад. Бях мернал една табелка, на която пишеше otogaz, навътре в едно от селата, Doganyurt. Айде обратно по сокаците до селото. Оттам завих по табелката, след около 1 км вдясно гледам стълпотворение на тракторчета с ремаркета, от тези, които са за оран: отпред има двигател с две колелета, отзад – каросерия, която може да се откачва. Турските тракторчета бяха по-модерни от нашите. Ремаркето си има таван със стъкло и система за управление с нормално кормило. Когато прикачиш ремаркето, дръжките на предницата остават навън. Имаше един бензинджия, който се бореше с тълпата. Чувствах се като на капълъ чарши, от всякъде прииждаха хора, всички размахваха едни пластмасови туби и крещяха нещо на турски. Един бус се беше заврял до колонката и чакаше да му дойде редът. Бензинджията размахваше пистолета и наливаше насам-натам, в другата ръка държеше пачка с пари. Аз се проврях през тълпата с мотора и застанах зад буса. Седях на мотора и много се забавлявах с лудницата, всеки бута, дърпа другия, теглят бензинджията, размахват пари - някакви абсолютна веселба. В един момент дойде ред на бус, шофьорът даже не слезе. Беше някакъв стар Форд Транзит, заредиха го, върнаха му ключовете, той подаде някакви пари и потегли. Аз не знаех какво да правя и чаках команда. В един момент бензинджията се развика и размаха и крещи "Мотор, мотор." Реших, че сега е моментът за атака, веднага запалих и се наредих до маркуча. Заредих, колкото да имам за 100 км, не беше ясно качеството на горивото, щях да заредя в Cide. Платих и се измъкнах от бензиностанцията. Хората, които питах, бяха на седянка на пейка пред къща в една махала и много исках да им благодаря като мина оттам, но уви, пейката беше празна. Продължих да се вия по чукарите. Наближавайки град Cide, се откри чудна гледка.

Планините в облаци, плажа и града... уникално. Ако човек не бърза, този път е изключително живописен, но в моя случай си беше напрежение. Спуснах се до града и спрях, за да заредя на първата бензиностанция. Реших и да почина малко с един сладолед. Бях вече доста силно изтощен.

Работеше не по-лошо от другите им известни модели, на които си пъхаш ръцете долу и изсушават доста добре. След като починах, продължих, ей няма свършване този тегав път.
Вижда се в далечината къде се вие.

Някъде около град Bartin отново излязох на широк и сравнително прав път с по две ленти в посока. О, щастие, но не за дълго. Карайки по пътя, виждам многобройни знаци за изхвърляне на камъни от гумите, викам си „Хъм, нищо особено - при нас ги има“. Табели с ограничение 110 км/ч и аз си го спазвам :). Всичко е наред, асфалтът изглежда едър и грапав, усещам мотора при тази скорост, че леко заиграва един такъв, не стои много стабилно на пътя, казвам си странно. След няколко десетки километра почвам да се замислям защото така играе тоя мотор какво става. Наближавам някакво населено място с кръстовища и намалявам скоростта, поглеждам надолу и почва да ми се изяснява. ЧАКЪЛ, насипан върху дзифт, върху това карам със 110 км/ч и не случайно са тези знаци. Те камъчетата си се местят, не е като да са залепени стабилно и запълнени с асфалт. Не след дълго на кръстовището виждам, че чакълът направо е на коловози, дълбоки коловози, намалявам на 40 км/ч, моторът потъва и почва да ми става трудно да го държа в права посока. Викам „Е, сега я овапцах“, намалих до към 30 км/ч и така леко-леко, докато преминах участъка. Малко по нататък пак така. Стъпвайки на твърдо залепен чакъл, отново ставам смел и вдигам до към 80 км/ч. Помислих си, че ако бях влетял със 110 км/ч, както правех на други места, при тези коловози нямаше начин да не се хвърля и то сериозно. Не стига, че бях вече към края на силите си, но и това за капак ми дойде вече нанагорно. Участъкът беше, не помня точно, но едно 40-50 км имаше. Преди това около 200 км завои ги пътувах 4-5 часа, пък си правех сметка набързо да ги взема :). Доста бях напреднал с часа и хич не ми се струваше, че ще успея да намеря къде да спя на плажа. В един момент вече всичко ме болеше, особено вратът отзад и спрях насред пътя максимално в дясно. Пуснах аварийките и си извадих термоса от куфара. Минаваха много коли, в един момент едно Рено Меган на тюрксат с двама млади мъже вътре намали и ми подсвирна като ми правеха знак дали нямам проблем. Махнах им, че всичко е наред и те си продължиха. Страхотен жест от тяхна страна, винаги се чувствам сигурен, като пътувам в Турция, ще ми помогнат ако се наложи. След като малко възстанових сили, потеглих отново. Беше вече към 19:30 ч. и спрях да вечерям и да си оправя вечерния тоалет.

Не беше най-добрият избор, но бях вече зверски изморен и гладен, трябваше да спра. Гледам - вътре седи беят на едната маса, младежите подтичкват напред-назад. Опитвам се да поръчам нещо. Някакви пържоли се разбрахме да ми направят. Беят стана майстор да ги опече, младежите носят приборите и останалите неща, сервират, чистят - класика. Докато чакам яденето, се оглеждам, че заведението е доста далеч от населено място, просто е еййй там горе на завоя :). В един момент идва тумба жени, коя забрадена, коя не, на различна възраст и един мъж с тях. Жените се настаняват на една голяма маса, мъжът отива и сяда на масата до бея, като и двамата са седнали странично на масата, демек по една ръка само имат върху нея. Най- малката, около 12 - 13 годишно момиче, преди да седне, отиде до бея, целуна му ръката и тогава седна при останалите жени. Традицията повелява, това е положението и уважението :). Дойдоха ми пържолите.

Нямах много време за губене, платих, измих си зъбите и се отправих към Зонгулдак, стъмняваше се, трябваше час по-скоро да си намеря къде да спя. Градът е голям и хубав, но нямаше къде да се разпъне палатка на плажа. Подминах го и след като излязох, започнах да се оглеждам. Пътят вървеше доста високо над морето. Тук място, там място - няма, карам. Стана почти 21:00 ч. и виждам паркинг и спускане към плажа. Казвам си „Ще пробвам“, но внимавам, смрачава се и пясъкът не се вижда колко е дълбок. Гледам някакви коли до плажа, вече се събират да си ходят. Аз обаче пристигам. Паркирах мотора на по-твърдия пясък до плажа и намерих едно що-годе подходящо място, където да си разпъна палатката. В този момент до мен един турчин пак с Рено Меган събира багажа от плажа, децата тичат насам-натам. Вижда, че почвам бързо да разпъвам палатката, преди да се е стъмнило и ми прави знак да помогне. Махам, че нямам нужда, въпреки, че толкова бях изтощен от днешното каране, че всякаква помощ би била добре дошла. Човекът ме гледа, гледа и изкара колата на паркинга над плажа. В един момент идва при мен с една чиния със салатка, някакви макарони с нещо, питки, шише с вода и ми ги подава. Бях вечерял скоро, но нямаше как да откажа такъв жест.

Беше вкусно, но преядох. Качих се горе да върна чинията, там се бяха разпънали по турски на един чаршаф яденето, налягали дечурлигата, две жени със забрадки и един мъж. Аз пак започнах да обяснявам откъде, през кои градове съм минал, като изреждах големите турски и грузински градове. Махнаха ми да не си тръгвам, пред мен с гръб беше едната жена и пълнеше нещо в едни чаши, след малко се обърна и - ооо красива туркиня под забрадката, подаде ми две чаши пълни с макарони като тези от чинийката, да съм имал за през нощта, ако огладнея :). Благодарих и слязох при мотора. Ето ме и мен с двете чаши.

Малко по-късно слезе другият турчин, носеше туба 5 л с вода и ми я остави. Казвам: „Нямам нужда, не мога да я нося“, той ми прави знак да имам да се мия нещо :). След което слага ръка, сгъната на юмрук до сърцето и се покланя, аз отвърнах със същия жест макар и да не знам какво означава, но ми се стори, че е приятелски. Почти беше се стъмнило, ето и няколко нощни кадри.

След като си тръгнаха турците, кофичките с храната ги оставих встрани от мотора за някое животно да ги хапне. Измих си за втори път зъбите с водата от тубата, която ми оставиха. Тестените работи ги сложих в куфара за из път, което беше правилно решение. След този тежък ден легнах в палатката с летния чувал и реших, че ще заспя на момента, но уви не се получи така. Доста ветровито беше и макар палатката да беше на завет, пак си я блъскаше. Дойдоха някакви турци с една кола и не знам защото трябваше да спрат до мен и да дънят музика, светиха с фарове и какво ли не още. Вдигаха доста шум, крещяха нещо и така около 20 мин докато си тръгнат. Мислих в един момент да излизам да им правя забележка, но реших, че няма да е много уместно. До утре.

Към Ден 8