Този ден трябваше да достигна крайната ми цел Местиа. Бях решил да стана рано и да офейкам, преди да са се събудили джигитайците и да се опитат да ме смачкат. Навих си часовника за 5:30 ч. Събудих се и набързо стегнах багажа. Ето как изглеждаше стаята.
Аз бях на долния креват, дадоха ми и кърпи, които съм проснал на втория етаж, всичко беше чисто и подредено. Съквартирантът ми така и не се появи, та си бях като в хотел, сам си спах в стаята. Имаше и всекидневна в хостела.
Обрах зарядните, които бях пръснал из целия хостел, за да ползвам повечко контакти. Бях си заредил и блутута на каската - не го бях зареждал от 3 дена и все още работеше перфектно, през него си слушам командите на навигацията, освен визуалното. Свалих си багажа на два пъти, разкачих оковите на мотора и се натоварих. Вратата на задния двор беше отворена и излязох без проблеми рано сутринта. Бях решил да покарам преди закуска. Булевардите бяха пусти, уцелих правилния момент да напусна Тбилиси. Сравнително бързо се измъкнах от столицата и поех по магистралата. Тук картите на GPS-а не бяха много точни и трябваше да се ориентирам по табелите. Някъде около Гори огладнях и спрях на едно крайпътно заведение да хапна и да заредя с гориво.
Отдясно надписът в оранжево и лилаво познат ли ви е ? Само дето е на Грузински :).
Не работеха поничките, рано беше и влязох в супермаркета да си харесам нещо. Имаше прясно опечени тестени изделия и си взех от тях. Хапнах ги на едни високи столчета. После си взех една вода и я прелях в термоса да стои студена, разликата от половин литър пак изпих. Доста добре се справях с водата през това пътуване, което си е важно. Тръгнах посока Кутаиси, магистралата свърши, GPS-а даваше грешна информация, липсваха някои части от пътя, но следях табелите. Минах през един интересен тунел, който си заслужаваше да бъде сниман, тунела Рикоти.
Построен през 1982 г. Изсечен е в скала на пътя между Тбилиси и Кутаиси и е с дължина 1722 м.
Бях видял, че има тангента, която съкращава значително заобикалянето на Кутаиси, на GPS-а я нямаше, но бях набелязал откъде започва и бях сложил междинен етап там. На много места покрай пътя продаваха ръчно плетени хамаци и люлки, много готини и много си мислих дали да не метна един хамак на задната седалка, така и не го направих и сега ме е яд, тъй като го ползвам на село. Следях табелките за Поти, тъй като беше в моята посока и по тях се ориентирах, когато GPS-ът ме прекарваше през полето. Уцелих тангентата без никакви проблеми. Тя беше маркирана като магистрала, е да, малко странно разбиране за магистрала имат.
Да пак е две ленти + аварийна, но по една в посока без разделител между тях :).
Карайки по псевдо магистралата, дори и не разбрах откъде ми дойде едно дискавъри с откачени руснаци в него, карах със 130 км/ч и онея лудите ме минаха като спрял и целия мотор се разклати, с над 200 км/ч бяха, тази тухла четворка не знам как можеше да се движи толкова безобразно бързо. Тангентата свърши и пътя стана пак нормален. В едно селце мернах един обелиск и реших да го снимам.
Продължих към Поти, но трябваше да се отклоня след Сенаки, където GPS-ът не искаше да ми рутира и бях сложил пак междинен етап. Уцелих отбивката и хванах към планината. Бях вече в подножието и и реших да заредя мотора и да хапна, не знаех като тръгна нагоре какво ще е положението с храната и горивото. Спрях на една бензиностанция и след като заредих, минах отсреща на някакво бързо хранене.
Влязох в заведението, бяхме само аз и една лелка. Гледам витрините празни, но имаше табелка за пица. Като ми се отвори един Руски и почнах да си говоря много добре, почти без да бъркам думи, чак аз сам се учудих на себе си. Питам жената пица има ли, тя да мога да ви направя. Казвам супер. Питах я за тоалетна, каза отсреща на бензиностанцията. Имаше мивка и си измих поне ръцете. После седнах на масата да си чакам пицата.
Ето едно от многобройните свободно-пасящи прасета, заради които на два пъти намалявам от 100 км/ч до 0 км/ч и на косъм от падане.
Поръчах си един Тарагон и зачаках пицата.
Отвори ни се приказка с лелята на руски, заразпитва ме откъде съм, накъде съм, защо съм сам и т.н. Аз се разприказвах както обикновено, но на руски език и ми вървеше много добре, не знам как превключих така изведнъж. Дойде ми пицата.
Хапнах набързо и отпраших към планината, нямаше време за размотаване. Принципно, като бях сам, се придвижвах значително по-бързо и стегнато. Малко по-нагоре попаднах на типичната, често срещана гледка на пътя, този път пред полицейското управление.
Гледа ме като теле :).
Подминах ги внимателно и продължих.
Започнах да навлизам в планината, дотук нищо кой знае какво впечатляващо.
Ей там нейде продължава пътят.
Спрях до една чешмичка за малко почивка. Там имаше един бус с грузинци и ме заразпитваха колко струва моторът, колко вдига, откъде съм и т.н.
Продължих нагоре, вече започнах да се изкачвам в планината. Започнаха да се редят тунели един след друг. Единият тунел беше в ремонт и черен път го заобикаляше, малко неприятно, тъй като се изкачваш рязко нагоре и после рязко надолу, за да заобиколиш и са камъни и пръст - ако валеше, нямаше да е много добре. Покрай пътя започнаха да се появяват многобройни водопади.
Продължавах да се изкачвам, пътят е от бетонни плочи на повечето места, мантинелата е колчета със стоманено въже между тях.
И започнаха красивите гледки.
Отново кравички, както споменах, те са като пътните знаци.
На места пътят прекъсваше, но не е страшно.
В далечината се виждат безбройните рекички, които се стичат от планината.
Отбивка за някакво село и в далечината първите зъбери, покрити със сняг.
Пътят се виеше нагоре.
По едно време гледам реката сива, ма все едно си бъркал бетон в нея, уникално.
Всъщност по пътя си виждах различни реки с най- различни цветове, особено в Турция, но такова сиво не бях виждал никъде.
Ето един от прокопаните в скалата тунели. Един от тях беше без настилка и караш върху назъбена кал, отгоре тече вода постоянно.
О, Кавказ, неземна красота.
Зъберите потънали в облаците, искаше ми се да съм там горе сега.
Ето ни с мотора на фона на величествената планина.
Снимката, от която пътеписът носи своето заглавие. Един човек, един мотор, една планина - Кавказ.
Наближавах Местиа и започнаха да се появяват типичните за региона кули.
Освен кравите и хората се разхождаха по средата на пътя.
Ето я и Местиа.
На влизане в града видях няколко полски мотоциклетисти :).
Поздравихме се.
Ето я табелката за Ушгули 46 км, от които сигурно около 40 км черен път. Имаше и табелка за летище, чак да не повярваш, предполагам хеликоптерна площадка, няма просто къде да има писта дори за малък самолет.
Продължих през градчето направо, на GPS-а бях заложил един къмпинг, но междувременно видях многобройни табели за стаи под наем и къмпинг за палатки. Общо взето, всяка къща с двор приемаше и палатки.
Полицейският участък.
Доста прахоляк имаше по улиците.
Намерих къмпинга, там си беше, но нищо общо с описанието на сайта. Слязох от мотора и влязох в двора на къщата, викам, никой не се показва. Отидох и влязох направо в къщата, една лелка лежи на един мизерен креват и дреме, така се стресна като отворих вратата. Излезе и й казах, че искам да остана на къмпинга, който е двор на къща всъщност. Каза „Добре“ и ми посочи другите палатки, попитах колко струва, някакви лари, горе-долу равни на 7 лв, казвам „Перфектно“ :). Платих и тръгнах да прекарвам мотора по-навътре. Имаше мокра трева и внимавах да не се изпързаля. Харесах си едно място и сега проблем, пускам пачия крак, но мокро и меко и потъва, моторът тръгва да пада, оглеждам се - няма на какво да го подпра, голям провал, не мога да сляза от мотора, за да потърся камъче и да подложа. Такава ситуация е силно неприятна и досадна, като неможеш нищо да направиш. Видях малко по-напред подходящ предмет, който да подложа под пачия крак, за да не потъне. Отворих куфарите и започнах да разхвърлям.
Разпънах се.
Този път опънах хубаво палатката, да не вземе да литне ако се раздуха, а и да си подложа ботушите под навеса, за да не се наквасят от росата на следващата сутрин.
Банята и тоалетната бяха в една барака. Имаше си бойлер и топла вода, което ме устройваше. На къмпинга имаше и няколко поляци, които си тръгваха същата вечер. Бяха за седмица там, като пътуват със самолет до Кутаиси и оттам с бусчетата до Местиа. Всъщност това е правилният начин за посещение на планината, за да имате повече време да правите пешеходни преходи и да откривате красотите на Кавказ. Взех едно душче набързо, нахлузих късите гащи, една блуза на кръста за вечерта и тръгнах на разходка пеша.
Красивите върхове на Кавказ, покрити със снежни шапки. Спиращи дъха гледки.
Кулите на Местиа.
Интересен мост.
Отново указателни табели.
Прасенца си пасат свободно по улиците.
Стигнах до центъра, като набелязах едно магазинче за сувенири по пътя, което не работеше в момента.
Ето и указателните табели към забележителностите в района на пътя. Готино е да дойдеш в Местиа за повечко време и да се поразходиш пеша из планината.
Кравичка на моста.
Отново зъберите.
И моя милост на фона на зъберите.
Стигнах до етнографския музей.
Реших да вляза и да разгледам местните табиети и най-вече прочутите рогове, от които са пиели.
А ето ги и тях, между пушкалата.
Свърших с музея и на изхода - друг изглед към кулите.
Върнах се в центъра.
Ето така пътуваха бусовете по разбития път нагоре и надолу, максимално хора и багажа на покрива.
Пътят до Местиа е тегав и на един курс трябва да се превозят максимално багаж и хора . Бях огладнял вече и седнах в центъра на едно заведение, охранявано от кавказка овчарка.
Вечерята ми: хляб, домашна наденица, гъби и, разбира се, гурзински сос.
Наденицата пълнена.
След като хапнах, беше започнало да се скрива слънцето. Отидох до централния парк срещу заведението, имаше една чешма по средата и реших да пробвам от водата. Имаше някакъв странен вкус, нещо като газирано, но леко стипкаво такова, не бях пил такава вода досега. Исках да направя нощни снимки от високо на Местиа и светещите кули, затова тръгнах със статива и фотоапарата пеша по пътя над градчето.
Хванах към Ушгули.
Слънцето залязваше и Местиа беше в сянка, зъберите ги огряваше слънцето и заскрежените върхове блестяха.
Повървях няколко километра по пътя и реших да се върна на обратно. В един момент усетих напън. Грузинския сос е страхотен и пикантен, ноооо и доста разхлабващ. Напъна беше толкова силен, че едвам сварих да се метна в храстите край пътя, така ме напъна, че едвам сварих да хвърля всичко и да си събуя гащите, хахаха. Дотук добре, ами сега само растения с тънки листа около мен, в мен само фотоапарат и статив. Няма да продължавам с подробности, не мисля, че ще ви е интересно :). Тръгнах обратно към Местиа, по пътя срещнах един дядо с една баба, прибираха кравите от пътя. Учудиха ми се какво правя сам сред нищото и ме заговориха на грузински. Аз ги попитах на руски дали говорят езика, те помахаха за не, което ми се стори странно. Явно по тези височини само грузински говорят старите хора. Продължих по пътя надолу и си харесах място под един електрически стълб, настаних се там със статива и зачаках да се стъмни.
Залезът в Кавказ.
Кулите засияха.
Направих въпросните нощни снимки и се отправих надолу към градчето. По пътя щракнах още една нощна снимка на църквата.
Нямаше какво да правя и се отправих към къмпинга. Беше на няколко километра от мен, та сигурно 20 мин вървях, може и повече. Влизам в къмпинга и ме посреща кучето. По-рано през деня се бяхме сприятелили, но този път беше враждебно настроено и се спускаше да ме хапе. Не знам тези хора защо не си връзват кучетата като имат гости. Едвам се добрах до палатката, а и зъбите трябваше да си мия, та се наложи да прекося целия двор докато стигна до банята, и съответно кучето се дразнеше и ме дебнеше постоянно. Криво ляво се разминах без ухапване и се добрах до палатката. Настаних се в дебелия спален чувал и ... Лека нощ !